Паисий Хилендарски

За родно място, повечето от неговите биографи, сочат Банско. Светското му име вероятно е Пенко или Петър. Роден е в семейството на търговеца Михаил Хадживълчев. Сам посочва, че няма системно образование. През 1745 Паисий заминал за Света гора (Атон) и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашество и като таксидиот*, обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар и да нямал високо образование, той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написването на история. Друга съществена причина, за да се залови за тази своя идея, било и крайно тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцкото духовенство в Атон към него и българския му произход. В продължение на 2 г. той упорито издирвал сведения из атонските манастири и из различни краища на българските земи по време на своите обиколки.

През 1761 Паисий е изпратен по работа на манастира в Сремски Карловци. Тук използвал престоя си, за да се запознае с някои съчинения в руски превод. След завръщането си в Света гора Паисий се преместил в Зографския манастир и макар да бил с разклатено здраве, успял да завърши своя труд “История славяноболгарска за народа и за българските царе и светци и за всички деяния и минало български” (1762 г.). След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи. Последното сигурно известие за него е от 1765, когато се срещнал с поп Стойко Владиславов (по-късно Софроний Врачански).

“История славянобългарска”няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ, факт, който не омаловажава ни най-малко нейното огромно значение. В сравнение с другите балкански народи през XVIII век българите като че ли закъсняват в пробуждането си. Но Паисий интуитивно намира най-силното средство – историята, за да извика за нов живот прекъсналия връзката с миналото български народ и така да отговори на нуждите на новата епоха.

“История славянобългарска” е първото произведение на новата българска литерарура и историография. Целта на нейния автор е не само да даде знания за родната история, но чрез тях да вдъхне на българите национално самочувствие и да разпали у тях национално самосъзнание. Написана с голям патос, от нея лъха любовта на автора и към род и отечество. С пламенни слова той зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език.

Като разказва за миналото на българския народ, Паисий акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването и.

“История славянобългарска” представя живота на рода и езика. Род и отечество, чрез Паисиевата история добиват една нова, непозната и неизвестна дотогава нравствена стойност, превръщат се в мит, който става стимул за обши идеали и стремежи. Написана на достъпен и за обикновените орачи и копачи език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи.

Без да призовава пряко към революционна борба, Паисий съзнателно повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Обръщайки особено внимание на езика, и стремейки се към неговото опазване и развитие, Паисий може да бъде наречен и родоначалник на съвременния български език.

“История славянобългарска” се смята за начало и програма за Българското Възраждане, както и за първа изява на формиращата се модерна българска нация.

Само няколко десетилетия след смъртта на Паисий неговото дело дало своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост.